A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Една от темите на нашата епоха, поне в развитите страни, е човешкият копнеж за тишина и нейното пълно отсъствие. Грохотът на пътния трафик, безспирното бибиткане на телефоните, цифровите съобщения в автобусите и влаковете, телевизионните приемници, оставени да гърмят дори в безлюдни офиси, представляват безкрайна канонада от звуци и отвличащи вниманието фактори. Човешката раса се самоизтощава с шум и жадува да открие неговия антипод – било далеч от цивилизацията, било сред морската шир или на някое уединено място, чието предназначение е да осигурява покой и лична концентрация. Алèн Корбèн, професор по история, и Ерлинг Каге, норвежки изследовател, разказват – единият от своето „убежище“ в Сорбоната, а другият по спомените си от ледените пустини на Антарктида – за тишината, в която и двамата са се опитвали да намерят спасение. И все пак, както посочва г-н Корбèн в „История на тишината“, вероятно днес шумът не е повече, отколкото е бил в миналото. Преди появата на пневматичните гуми градските улици се изпълвали с оглушителното тракане на металните колела на каруците и на конските подкови по каменната настилка. Преди доброволната ни изолация от света, дошла с мобилните телефони, автобусите и влаковете се огласяли от човешко общение. Вестникопродавците не оставяли стоката си под формата на безмълвна купчина, а я рекламирали с пълно гърло, както правели и амбулантните търговци на череши, теменужки и прясна скумрия. В театъра и операта царяла какофония от одобрителни възгласи и дюдюкания. Дори в провинцията селяните пеели, докато се трудели тежко. Днес те не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, който е бил обект на недоволство и през предходните векове, колкото количеството отвличащи вниманието фактори, заемащи пространството, в което тишината може да се възцари. Тук възниква друг парадокс, защото, когато тишината наистина се възцари – в глъбините на някоя борова гора, в голата пустиня или във внезапно опразнена стая – тя често се оказва по-скоро плашеща, отколкото желана. Обзема ни боязън; слухът ни инстинктивно се захваща за всеки звук – съскане на разпален огън, зов на птица или шумолене на листа – който ще го спаси от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова. |